Критика на чистия гражданин (или една година гражданска социална критика)

Целият текст можете да прочетете тук
Снимка: Гергана Динева

Снимка: Гергана Динева

Критически и критични измествания

 

Всъщност, в динамичното ни и технологично задвижено съвремие една година е достатъчен период за случването на онова, което ми се струва, че се наблюдава в обществено-политически план у нас, а именно – все по-пълно преместване на източниците на социална критика от институционалната и хуманитарна сфера в индивидуално-гражданската такава[4]. Вероятно хипотезата може да се изследва по-задълбочено и от повече ъгли, отколкото аз мога да си позволя в този текст, а и проблемът за разбирането на зависимостта беше просто отправна точка, редом с която трябва да могат да се открият и други такива, ако тезата ми е валидна.

 

Но нека е ясно – в случая не става дума за наблюдаваните в други ситуации и в друго време форми на социална критика, възникнали като протест на дадено малцинство, съществувало в условия на някакъв вид репресия. Тук говоря за изземване или отместване и концентриране на социалната критика в едно-единствено поле, а именно това на гражданското мнение и дейност (гражданска активност) за сметка на пълното отсъствие и може би дори отхвърляне възможността да се даде платформа на легитимни авторитети, проводници на по-традиционните институции на социалната критика.

 

Също не става дума (макар вероятно да има взаимно влияние под някакви форми) и за корективната функция спрямо поведението на държавните институции на гражданските организации – социални, браншови, общностни или други юридически лица. Секторът на неправителствените организации функционира у нас от повече от 20 години (да не говорим, че първото е регистрирано през ’48-ма), последните от които маркират сериозна динамичност и развитие вътре в него. Дейността на тези организации е институционализирана по собствен начин и средствата им за постигане на цели в огромната си част са легитимни спрямо обществото и устройството на съвременната държава (с, за или срещу която работят).

 

Да я наречем гражданска социална критика, която, ако не се беше задържала толкова дълго време без да промени динамиката и формата си по същество, нямаше да счета за повод за разсъждение. „Гражданска“ не защото всеки социален критик от всяко време не е бил и гражданин, освен всичко друго, а защото социалната критика в този случай идва от хора, идентифициращи се преди всичко като граждани на републиката, Европа и света и действащи от тази позиция и с мотивите на „активното гражданство“. Това е хаотична до краен предел дейност, която се основава на реактивното поведение на напълно отделни хора или временни неформални и малки групи, които се срещат в онлайн, а понякога и във физическото пространство, единствено за да докарат реактивната си критика до най-явната постижима за тях и за дадения момент форма – от дискусиите в социалните мрежи до протеста на улицата.

 

Но ми се струва, че има и други важни черти на гражданската социална критика, освен нейната хаотичност и аморфност като състав на извършващите я групи (действащи единствено през ценността на индивидуалната активност, а в последствие и като маса). Тя е също толкова непоследователна, тъй като нищо не предполага основанията и аргументите на критиката да се надграждат. По-скоро става дума за задълбочаване на едни и същи аргументи, черпещи доказателства от публичната и медийна реалност, без обаче да се търсят обяснения в по-широк план (и както ще видим по-долу – без някой да разкрива такива обяснения).

 

Друга много важна черта на гражданската социална критика днес са именно способностите й за обяснение или по-точно източниците й за черпене на такова. Те са в огромната си част плод на някакво споделено усещане за историчност, своеобразно използване на обществената и групова памет, съчетано с идеологическите наслагвания на припомняните времена. Текущите ситуации и кризи никога не се обясняват сами за себе си, настоящият спектър на нещата никога не се мисли в неговата цялост, а се ползват отделни, откъснати от контекста си проблеми и най-вече – личности, които се интерпретират през именно тази памет като единствен основателен извор на разбирането. Обяснението на поведението на проф. Илчев и схващането му като симптоматично за проблемите и характера на зависимостта на университета е пример в това отношение.

 

Може би най-основната черта на гражданската социална критика е това, че тя не разполага и може би дори отхвърля възможността формулирането й да се случва чрез нейни собствени авторитети. Това не е воля на групите за тотална хоризонталност и равнопоставеност при вземането на решения и извличането на изводи и послания, тъй като едно друго измерение на същия проблем – кои са лидерите на гражданската социална критика и има ли нужда от такива беше предмет на оживена дискусия скоро след началото на големите протести преди една година, която дискусия не доведе до никакъв отговор. Изглежда, че въпросът за това кои са лидерите – в случая, формулиращите гражданската социална критика в нейното „начало“ (като извор) или в нейния „край“ (като обединител или говорител) – се изтласква встрани като неважно, може би защото мисленето е ориентирано изключително в реактивните, съдържателни критики на ситуациите от ежедневието, вместо във формата и това „Кои сме ние, кой ни представлява, какво казва и откъде идва това, което казва?“. Това е още по-валидно в общества, където законът се чувства или действително е „врата в полето“ и нуждата от доверие в лидерите е всъщност и фактор за обединение около ценности и норми. Виждат се, разбира се, т.нар. „лидери на мнение“ но те не казват нищо различно нито като форма, нито като съдържание от това, което всеки друг представител на гражданската социалната критика би казал. Те са по-скоро нейните очи и уши, нещо като индивидуални медийни агенции, действащи в синхрон, които обаче се въздържат от качествено нови или задълбочени интерпретации на социалната и политическа реалност.

 

Без собствена структура – била тя и най-хоризонталната възможна – и без собствени легитимни авторитети с капацитет за задълбочени обяснения, гражданската социална критика е в състояние да запази своята аморфност, несистематичност и идеологически, вместо прагматични, за тук и сега аргументи и решения за неопределено време. Редом с въпроса дали такова поведение може да доведе до качествени и положителни промени в обществено-политическия живот стои и опасението, че по този начин хората и групите на гражданската социална критика саизключително пропускливи на агенти на съзнателно влияние в полза на едни или други интереси, които говорят нейния език и се държат по нейните начини, но са способни да определят напълно неусетно нейния курс и послания. Разбира се, без отделно изследване – може би на компетентни разследващи журналисти/хуманитаристи, ползващи се с доверие (кой е това и би се наел?) това е просто едно предположение, с неговите основания.

 

Критика на чистия гражданин или социалната критика без бъдеще

След всичко казано дотук, кой е „чистият гражданин“ днес, юни 2014 г., след дълги месеци на безконечни политически бружения и медийни скандали и в условията на непреодолимото усещане за безизходица в „живота заедно“, и най-вече – защо се интересувам от него в този текст?

 

Започвайки от последния въпрос, „чистият гражданин“ е интересен, тъй като в случая профилът и поведението на отделната личност, представител на гражданската социална критика, е всъщност и тъждествена на груповата такава. Без собствена структура (няма гражданско движение, дори неформалните групи са „от днес за утре“, отсъстват дори и напълно хоризонтални, но организирани структури, няма никакви представителни (количествено и като съгласие) юридически лица, а само маса от реакции), без целенасочени и последователни механизми и начини за действие (само протестни форми и медийни и интернет реакции) и най-накрая – без легитимни авторитети, профилът на групата е всъщност профил на отделната личност в нея. Не е изпълнено нито едно условие, което да помогне общото да е повече от съставните части, освен числеността (която се мисли като важна единствено в призивите за излизане на протест).

 

Чистият гражданин днес и в България е гражданин на Европейския съюз, черпещ идентичността и критиката си от противопоставянията между социалистическото минало и съвременната пазарна демокрация, между авторитарния и изоставащ Изток и демократичния и напредничав Запад, между „свободните“ и „несвободните“ влиятелни личности и медии, но е и гражданин, който („свободен“ от помощта на авторитетите) никога не формира своя уникален облик, съответен на собствения му културен контекст.Чистият гражданин проектира своите ценности върху институции и хора, които отдавна и може би безвъзвратно са загубили способността си да ги поддържат и демонстрират. Очаква университетът или медията да са независими по начина, по който той възприема себе си за независим (от икономически и политически интереси), но не прави усилие да проследи природата на зависимостта в малко по-пълен план. Очаква публичните организации, хората, вземащи решения и съгражданите му да „виждат“ обществено-политическия живот по същия „проницателен“ начин, по който смята, че той ги вижда, но е сляп за собствената си идеологическа зависимост и неспособност да прогледне отвъд историчността на учебника и медията. Очаква от останалите да покажат същата гражданска активност (критика и действие) като него самия, но никога не потърси форми за реакция (камо ли за проактивност в организирана форма) отвъд протеста, нескончаемия идеологически дебат и изборния процес на представителната демокрация.

 

За съжаление, от чистия гражданин не може да се очаква никакво положително влияние върху обществено-политическите процеси. Той остава затворен в собствения си малък и аморфен свят, изобилстващ от несъстоятелна социална критика и репетативно действие, така че не е чудно, че енергията на протестите преди една година се загуби, оставяйки единствено медийното напрежение и задълбочаващото се усещане за безизходица. В последна сметка, чистият гражданин не успя да проумее, че критиката му е не просто срещу политическото управление, а срещу нещо много повече – тя е срещу начина ни на „живот заедно“, срещу социалния ни свят.

 

Струва ми се, че по пътя напред ще продължим да боксуваме, при това все повече. Конфликтите между групите и идеите ще се задълбочават, тъй като без техни легитимни представители, без канализиране на критиката от локалното и личното ниво на ниво пълноценен критически дебат, отговорността върху чистия гражданин да формулира ясни, пълни и последователни позиции ще става все по-тежка, а самият той – все по-неспособен да я понася без собствена групова структура, познание и целенасочено действие.

 

Може би е време чистият гражданин да признае, че не е универсално компетентен, че неговите ценности не са толкова универсални и разбиращи се от само себе си, че активността не означава агитация за едно и също действие, но в по-голяма група, че неговата критика също търпи критики и в последна сметка – че има нужда от помощта на един по-плуралистичен дебат и по-разнообразни групи хора и институции. Може би това ще се окаже първо условие да прогледнем отвъд привидната ни безизходица, а защо не и да видим повече от един възможен път…