Идваме си

obshta snimka2

Освен това, ние ще сме двама от хилядите, които ще се приберат в България, за да подкрепят протестите със своето присъствие по площадите в София. Прибираме се за да поискаме заедно с тях “ОСТАВКА” на това правителство. Ние сме съпричастни с духа, философията и желанието на будните българи за нов морал в политиката на личностно и институционално ниво. Наясно сме, че не съществува вълшебна пръчица, която с един замах да изтрие клиентелизма, корупцията, тайните центрове на властта. От едната страна е стремежа за възраждане на непреходните ценности на демокрацията – от другата – зловещите “опорни точки.”

Но, въпреки това – въпреки дълбочината, до която е проникнала тази ужасяващо репресивна политическа система, нещата се променят. #ДАНСwithme и студентската окупация на СУ са две от основните причини за своеобразното възраждане на характерната българска идентичност, култура, и до голяма степен – ново културно просвещение на България.

През 2008 г.се запознахме в една от аудиториите на Бирмингамския университет, а общия ни интерес към политологията и социологията ни сближи още повече. И двамата споделяме виждането, че това образование не е само за нас самите; заминавайки, нашето желание бе да използваме придобитите знания и умения в България и в полза на българското общество. Пет години по-късно, ние все още сме в Англия. Тази статия е кратка равносметка и опит да представим своите виждания за настоящето, както и да начертаем очакванията си от бъдещето на България.

Борислав Гиздавков

Спомням си 1-ви януари 2007 г. сякаш бе вчера. Тази необичайно топла зимна вечер на прага на новата година беше обикновена за повечето европейци, но тя беше и остава символична и важна дата за всеки българин. Докато нацията трескаво се подготвяше да стане част от европейското семейство, чувството, че сме постигнали нещо голямо витаеше в атмосферата над стотиците площади, където хората се стичаха да посрещнат една нова ера за своята изстрадала държава.

За хората от моето поколение – тези родени на границата между две епохи в модерната българска история – присъединяването към ЕС предостави възможността за коренна промяна на нашия живот. След 1-ви януари 2007 г., моята идентичност се измени и от млад българин, чието бъдеще беше затънало до гуша в „прехода“, аз придобих статута на европеец, пред когото много врати са отворени.

За всеки българин, чувството да си „европеец“ е наистина ново усещане и нов източник на чувство за самоличност. Въпреки че България винаги е била част от Европа като географско понятие, нашата култура и навици винаги са били различни и дори чужди на западноевропейските ценности и традиции. Поради тази причина, самовъзприемането на България като истински европейска страна е все още в процес на изграждане. В самото си начало, този процес даде известна доза оптимизъм на българите като им предложи ново начало в обединена Европа.

Въпреки това, след края на всички празненства стана ясно, че прогресът и истинската интеграция с Европа няма да дойдат лесно. Огромната пропаст между началните големи очаквания и горчивите реалности в България докара много мои сънародници до отчаяние и ни даде да разберем, че бъдещето може би няма да е толкова розово. Трудните въпроси и избори, пред които много българи бяха (и все още са) изправени, изискваха от нас промяна на манталитета и цялостно личностно осъзнаване.

Аз избрах да търся отговора на тези дилеми като студент във Великобритания. Решението да напусна България – страната, която считах за преобразена след присъединяването към ЕС – не беше лесно. Любовта към България и чувството за принадлежност към българската нация винаги са били много силни в мен. Това, което ме подтикна да напусна страната си, беше убеждението, че благодарение на десетилетия на пагубно управление и институционализацията на корупцията в политическата система, България не бе най-доброто място за получаване на образование.

Носейки в себе си вярата, че ЕС ще промени България чрез създаването на нов модел за правене на политика, аз напуснах през 2008 г. с твърдото убеждение да взема най-доброто от „стара Европа“ и да се върна да живея и работя в една нова, европейска България.

Гледайки назад днес, чувствам, че британското образование е само една от причините, които ме накараха да взема решението да замина преди пет години. Вероятно това, което наистина ми даде тласък тогава, може да се опише точно от метафората за „огледалния образ“.

След падането на комунизма в България и последвалите икономически и социални трудности и кризи, целта на нашата нация да се присъедини към Европа беше предадена и смачкана от политиците ни. Въпреки скромния прогрес към установяване на демократичните идеали и начин на управление, корупцията беше и остава необезпокояван владетел на българската политическа сцена. Това, както и политическата закрила на криминални „бизнес“ елити, възпрепятстваха успешния преход на България към демократичния модел на управление, за който се борим от 1989 г. Дори днес, в края на 2013 г., България се нарежда на незавидното 77-о място от 175 изследвани страни в тазгодишния индекс за корупция на международната неправителствена организация „Трансперанси интернешънъл“. Само финансово закъсалата Гърция се нарежда зад България и получава приза за най-корумпирана страна в Европейския съюз.

В това отношение, както и в много други, България е била и остава пълна противоположност на това, което e Европа. Точно поради това, ние като нация винаги сме гледали на ЕС като „огледалния образ“ на онова, в което искаме България да се превърне в бъдеще.

В моето скромно разбиране, Великобритания е моделът за установяването на върховенството на закона и демократичните ценности, които моята родина трябва да следва. Живеейки във Великобритания, аз трябваше да вникна и разбера културните различия, които все още съществуват межди „стара Европа“ и България. По този начин, моето пребиваване във Великобритания се превърна в своеобразна подготовка за моето бъдеще в България и начин за намиране на онази липсваща частица между себе си и европейските идеали.

През престоя си тук, аз разбрах, че гледайки Европа, всички българи трябва да разберем, че за да видим себе си в огледалото, трябва да си осигурим източник на светлина. Ако не искаме образът ни в огледалото да е изкривен или забулен в мрачни сенки, този източник на светлина трябва да е културно и политическо просвещение.

Обратно на своите начални очаквания, че ЕС незабавно ще промени България приемайки я като член на своето семейство и  давайки й път към прогреса, се оказа, че България трябва първо да погледне себе си и да започне вътрешна метаморфоза. Докато тя не е завършена, гледането в огледалото ще бъде безполезно и от суета.

Николай Николов

Безспорно е, че 1-ви януари 2007 г. е най-важната дата за България за последните 24 години. След този преломен момент, ние сме не само географски свързани с Европа, но сме и част от общите европейски цели и идеали. Перифразирайки Милан Кундера, България вече не е част от една Източна Европа, която е културно разграничена от западния „център“. След онзи съдбовен 1-ви януари, ние принадлежим на Европа и сме приети в голямото семейство.

Но онова „просвещение”, за което и аз и Борислав се надявахме веднага след приемането ни в Европейския Съюз, така и не дойде. Предоставеният ни план към прогреса, демокрацията, модерността, се оказа недостатъчен за българите. Питаме се защо – защото този тип просвещение не е нещо, което просто може да се връчи на една нация. Както е написал Имануел Кант през 1784, този процес е свързан с изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. То е публичната форма на тази свобода, която само ние, сами за себе си, бихме могли да извоюваме; иначе, тя се руши и остава само като бегла форма на юридическа независимост.

Според нас, този процес на просвещение вече започна в България.

Аз бях напълно погълнат от изригването на спонтанната демократична глад в България, която продължава, ненаситна, вече цели 6 месеца. През лятото, аз присъствах на протестите всекидневно, и заедно с хиляди други сънародници гордо вика(х)ме „ОСТАВКА”.

Извън границата, нашата подкрепа нарасна, изгради се и се консолидира диаспора в подкрепа на българските граждани, борещи се за нашето бъдеще. #ДАНСwithme се глобализира; мобилизира стотици българи по света да покажат своята подкрепа.

След студентската окупация на Софийския Университет и тяхният скромен призив за събуждане и просвещение, много от българите учещи в чужбина реагираха подобаващо – хиляди българи от градове по целия свят веднага подкрепиха Ранобудните Студенти. Това е много важен момент за страна, хронично болна от социална атомизация и културна изолация, както у дома, така и в чужбина. Чувството за национална идентичност значително изчезва, и поне до скоро, единствено и само шопската салата, ракията и чалгата успяваха да поддържат „българското” извън страната. Поне така беше с нас като студенти.

Протестът е ключов катализатор, обединявайки много Българи, прави ги видими, дава възможност и тяхният глас да бъде чут. Аз съм щастлив, че протестът ме събра с толкова много нови хора – съмишленици и приятели – с които вероятно никога не би се запознал. #ДАНСwithme и #occupySU изградиха основите на един нов тип „въображаемо общество”, най-вече за българската диаспора, където стотици хиляди принадлежат, усещат подкрепата си, говорят общият език на свободата и демокрацията. Това е много важно. Протестът бавно извоюва нов дискурс и социален идентификатор, сила бореща се да дестабилизира, преодолее и осмее (не)истината за нашето минало и нашето съвремие. Пробива силно защитената система на пропаганда, клевета, и  манипулация останала от времето на комунизма и непрекъсната налагана върху нас.

Нашата подкрепа става все по-активна, ставаме все повече и сега подготвяме голям протест на 26ти Декември, когато голяма част от тези, които живеят в чужбина, се прибират у дома. Започнатото от студентите, които до голяма степен съживиха протеста, отвориха нова страница и го преосмислиха, сега се продължава от нарастващия ентусиазъм и активност на диаспората. Тя е от голямо значение – нейното присъствие свидетелства за променящото се значение на думата „роден дом”.

В момента, протестът намаля, има умора; не е лесно да се бориш срещо невидим и вездесъщ враг – победата ще дойде, но с търпение и жертва, която някои изглежда не са готови да направят. И за това, сега е времето, тези стотици хиляди българи избрали да съществуват извън границата да изиграят своята роля; да защитят правата и задълженията ни като български граждани и да се включат в борбата за пренаписването на историята ни, борбата за преосмисляне нашето общество.

През последните 24 години, с единствено прекъсване между 1997-2001, българската политика е абсолютно колонизирана от една малка група останала още от комунистическия „елит”. Тези ченгета изценираха нашия преход, ограничиха пост-комунистическата ни същност, определиха значението и контекста на нашата демокрация и нашата свобода. Те не ни позволиха да се справим с миналото ни, отнеха ни възможността да направим стъпка напред, на Запад, към интеграция, към консолидиране на демокрацията ни. Това, което протестите успяха да изобличат е това всъщност колко загнила, репресираща, чужда е фасадата на нашата демокрация; те ни показаха как Събранието, барикадирано от Стената и пазено от хиляди (друг тип) ченгета, е единстеното място останало под властта на миналото. То, напомняйки ни за 45-те години ограждения, репресия, смърт и лъжи, е единствената им останала институция – и за това те толкова отчаяно я „пазят”. Но е късно – доминацията им приключва. Те не се представители на нашия народ, те са ни чужди; само трябва да провървим няколко крачки по жълтите павета – до онази друга окупирана сграда, университета, за да се почувстваме у дома. От там започва преходът и там ние ще се намерим един друг.

Прогноза

И двамата напуснахме с идеята, че ще се върнем. Пет години живеене в чужбина промени изцяло нашите възгледи. Разстоянието между нас и България се променяше през годините – днес, ние се чувстваме по-близко от всякога, точно както и много други наши съвременници, които активно споделят нормативните ни  перспективи.

Нашата прогноза е, че ние достигнахме точката, от която няма връщане – въпрос на време е тази отвратителна система да падне. Ние всички танцуваме, бдим, дерзаем и сме прекалено много за да ни заглушат. Знаем, че като се има предвид политическото ни наследство, промяната няма да е лесна. Както и в Украйна, ние сме в много дълбока борба да се пречистим и да пресъздадем правилата на играта от долу нагоре.

Движим се в правилната посока докато продължаваме изграждането на нова национална идентичност, фундаментално свързна с Европа; и знаем, че всички участваме и имаме важна роля в този процес, както у дома, така и в чужбина. Тогава, хайде да приключим започнатото.

Борислав Гиздавков и Николай Николов