Детето на неблагонадеждните

yavor

Явор Генов e роден на 20 ноември 1992 г. в гр. Бургас. Завършва Професионална гимназия по механоелектротехника и електроника (по-известна преди ’89-а като „Механото“), но сега учи история във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. През свободното си време обича да играе футбол, да чете и най-вече да е сред приятелите си. 

 

 

 

ДЕТЕТО НА НЕБЛАГОНАДЕЖДНИТЕ

Детството ми? То бе белязано от не особено охолен живот, но въпреки всичко аз се смятам за щастливо дете на свободата. Помня енергията, с която баща ми се впускаше във всевъзможни опити за частен бизнес, които ту ни даваха някаква стабилност, ту ме оставяха с 30 стотинки джобни за закуска в междучасието. Помня, че се занимавахме с какво ли не – магазин за хранителни стоки, разнасяне на безалкохолни напитки, плод-зеленчук; най-успешно отглеждахме и продавахме цветя. Но и този занаят ни поставяше в трудности през зимния период. Въпреки всичко впечатление ми правеше едно – имахме много богата библиотека. Веднъж казах на майка ми: „За какво са ни всички тези книги?“, а тя със строго изражение ми обясни, че дори и да нямаш пари за храна, пари за хубава книга никога не са пари на вятъра. Така още от малък аз се научих да уважавам книгата. Днес ценя този съвет повече от всичко.

            Родителите ми са върли демократи и антикомунисти. Това разбрах още на четири, когато баща ми дресираше малкия ни боксер на име Стикс. Докато го учеше да пази двора (в който често ни „гостуваха“ разни хора, търсещи метални предмети), думите му най-често бяха: „Къде са циганите, а?“ или „Къде са комунистите, мойто момче?“. Може да звучи расистско, но циганите тогава крадяха (май не само тогава и не само те). Аз също усещах пряко влиянието на тези хора върху себе си – разделих се не с едно колело и не с една дреха.

            Причината за ненавист към комунизма се коренеше доста дълбоко в семейната ни история. Когато поотраснах, разбрах, че всъщност фамилното ми име е трябвало да бъде Петков, но моят прадядо Димитър Петков е членувал в БЗНС и е бил репресиран. Озовава се в Белене, където прекарва близо две години от живота си. В опит да избяга от черната графа „неблагонадеждно“ и „враг на народа“, семейството ми сменя фамилията си. Историята на дядо ми Атанас е сходна – ежедневно презиран от власт и съседи. „Човекът имал един счупен камион и работил часмак“ – така разказваше татко за него. И така моето семейство си спечелило солиден враг в лицето на Нардона република България. Постоянни посещения на милиционери, ниски оценки в училище за баща ми и брат му, родителски срещи със или без повод, чести побои в училище и други подобни методи, превърнали се в част от нормалния ход на живота. Как да не възпиташ син антикомунист?

yavor2

            Като ученик в гимназията започнах да проявявам силен интерес към национализма. С навършването на пълнолетие започнах да посещавам различни митинги и меропрития – протести против монополите, шествия в защита на с. Катуница, шествия против Ньойския диктат и други подобни. Те естествено доведоха до чести посещения на полицаи в дома ни. Навярно всеки от вас, участвал в някаква форма на протест, се е сблъсквал с подобни опити за сплашване от страна на нашата ‚демократична“ република. А въпроси от сорта на: „Ти какво си говорил за правителството?“ (сякаш отпреди ’89-та), предизвикваха у мен искрен (и горчив) смях. Обаче г-н Полицай беше напълно сериозен и ми обясняваше с кодекс в ръка за някакъв член, по който можело да ми повдигнат обвинение: „Ай, тос път ти са размина, но да знайш занапред, моето момче!“. Как да излезеш пак на улицата? Свобода на словото ли?

            Не по една причина вярата ми в демокрацията и партийната система силно се разклати и въпреки че родителите ми не спират и до днес да вярват в нея, аз я презирам. Презирам я, защото у нас тя е извращение, приветлива маска, зад която се крие уродливото лице на морално деградиралия ни елит, народните ни представители и разни други „честно трудещи се“ богаташи, които решават съдбата ни. Хора, които трябва да са пример за нашето общество. И най-лошото е, че те наистина са пример, но такъв, който води до пълна морална, духовна и интелектуална деградация. Важните неща в този свят се крият вече в материалното. А да си глупав и посредствен е нормално. Май това роди нашият „славен“ преход ? Стига! Край на лирическото отклонение.

            В началото на 12-ти клас не знаех дали въобще ще следвам. Но за няколко месеца открих какво исках – право. Още тогава смятах правото за вратата към политиката. Смятах, че ако изуча законите, ще мога да се боря с всички несправедливости, които виждах около себе си (и особено с г-н Полицай, размахващ кодекса като щит). Исках да вляза в играта на 240-те костюмирани злодеи в София и да ги победя подобно на дрипавия герой от Приказка за стълбата. Сценарий, достоен за американски филм, но не и за реалността в България. В същото време стотните в балообразуването решиха друго и аз се озовах в I курс история. Постепенно обикнах историята още по-силно и реших, че искам да стана преподавател. Стигнах до извода, че няма смисъл и начин без невероятните финанси на олигархията и връзки с престъпния свят да победя костюмарите в София. Реших просто да опитам да преподавам история. Наука, която създава мислещи хора. Хора, готови да се борят заедно с нас, децата на свободата, за спасението на България от блатото на прехода и тоталната разруха на ценностите. Учейки история, забелязах, че всяка  нация, която иска да се развива, залага първо на просвещението си. Аз искам да стана част от основата на нашето ново, морално и просветено общество. Бъдещето принадлежи на младежта и за да може тя да ни избави от посткомунистическата деградация, е необходимо да я образоваме и научим да мисли в национален дух, като свободен индивид. Защото ако нашето поколение не успее да промени статуквото в България, трябва да направим така, че нашите наследници да разполагат с това право на всяка цена.