Гласувай, бе!

Николай Николов

През последните 24 години да гласуваш сякаш стана нещо досадно, нетърпимо: ‘К’во ще се занимавам; къде ще ходя да се редя по опашките; то няма смисъл така или иначе; аз съм разочарован/а от партиите, бойкотирам, всичко е корупция…’ Постепенно, мястото на политиката се урони. Все пак покрай #ДАНСwithme енергията се възвърна, хората проявиха желание за диалог, улицата отново стана обществено и политическо ‘място’. След барикадите и мълчанието на политиците, Стената пред парламента целеше точно това – отново да запуши разпространяващия се плурализъм. 

Сега, почти година след протестите, европейските избори ще покажат точно колко успешна е била тази тактика на ‘оставете политиката на (не)политиците’. Преди няколко дни се натъкнах на разговор във Facebook относно изборите, който завърши с типичното: ‘много мислих и накрая прецених, че този път няма избор, просто няма за кого да гласувам’. Само че да гласуваш е както право, така и задължение, една от основите на юридическата и политическата ни идентичност. Това, че за някои хора няма избор сред партиите или тезата, че са разочаровани е вина както на политиците, така и на гражданите. Не може пасивно да се чака нещо да се случи там отгоре, което да задейства у човек чувството му за гражданска активност. Това води само до популизъм. Ние не сме деца, които бягат от часовете, които не са учили или учителите не харесват. България се нуждае от зрели хора, от разум. Най-лесно е да се залъгваме, че от нас нищо не зависи. Но нека поне дадем шанс на тези, които се опитват да се преборят за промяната – нека не прекаляваме с (религиозно) високите очаквания и цинизъм. Не сме на чалга концерт. Tук се определя обществото, в което ще се растат децата ни. Отговорни сме не само за себе си.

Защо ще гласувам

Деси Христова-Кужидловски

Да гласувам или не? Сигурно много съвременни Хамлетовци се чудят това около 20 дни преди европейските избори. “Защо, какъв е смисълът? Какво направи Европа за нас? Нещата стават все по-зле… Нищо няма да се промени… Всички са маскари…и т.н.”

С не особена гордост и аз ще призная, че невинаги съм гласувала. И аз не виждах смисъл. Смятах, че накрая героят на Алеко Константинов Бай Ганьо, от който изпитвам срам всеки път като се сетя, накрая убива автора си. И все Бай Ганьо побеждава, а ние стоим отстрани невярващи, че това е възможно. Несъмнено във всеки от нас изниква картина подобна на “Бай Ганьо прави избори”. И така стоим и гледаме отстрани. Не участваме.

В разговор с много близка приятелка преди време споделих, че не гласувам, че няма смисъл. Никога няма да забравя погледа й и въпросът й – ‘Как смяташ, че можеш да промениш нещо тогава?’ И започнах да си задавам друг един такъв Хамлетовски въпрос. И да търся информация. Дори превърнах гражданската активност в своя работа. Отне ми доста време да повярвам, че промяната започва от нас и отиването до урните е понякога първата стъпка в това да сме граждани и да дадем своя принос за промяната.

10314617_261553520684036_6517501427170123260_n

С идването ми в Лондон през 2011 започна и друга част от моя интерес към изборния процес. Участвах в изборни комисии в посолството два пъти през 2011 на президентските избори и два пъти през 2013 – на референдума и за парламентарните избори. Ще ви кажа за парламентарните избори, защото това беше преживяване и опит, които смятам, че ме промениха много. Сигурно всички сте видели снимките. Някои си спомняте живо и сте били на тези опашки от хиляди хора, чакащи по 4-5 часа да упражнят своето право на глас. В дъжда. Губещи цял ден. Никога няма да забравя безсилието си след този ден. Нямах сили дори да се разплача. Защото въпреки всички мои усилия и на другите хора в комисията гласуваха само 2085 български граждани (и още 1688 в другата секция). Да, ужасно много за една секция. Но не достатъчно за всички, които чакаха, които се отказаха и нямаха възможност да гласуват. Тогава си дадох лично обещание, че ако някога имам възможност ще направя всичко възможно да има повече секции в Лондон и да има честни избори. Тази година ще има 4 секции. Благодарение на много хора, които направиха много.

Споделям тази история не заради моята склонност към драматизъм, а защото вярвам, че имаме нещо много ценно. Именно свободата да упражним своето право на глас. И то без страх – за работата си, за бъдещето си или за съвестта си. И трябва да го направим за всички наши съграждани, които нямат този лукс. Защото в много места в България свободата е лукс. И нашите съграждани дори да искат, нямат лукса да гласуват свободно. Не само заради миризмата на кебапчета. Така че го дължим особено на тях. Защото съм сигурна, че и те искат да живеят в по-добра и свободна България, но нямат свободата на избор.

Мога да говоря много и какво значение има Европейския съюз за бъдещето на България. И какво значение имат тези избори за правото ни на придвижване, установяване, работа и образование; за противодействието на корупцията и установяване на върховенство на правото. С всичките недостатъци на ЕС, не мисля, че България има друго бъдеще, освен като част от обединена Европа. Изборите за Европейски парламент за първи път са и избор за председател на Европейската комисия. Също така имат значение за легитимността и бъдещето на самия Европейски съюз, за това какви политики ще се изпълняват. Седем години членство сякаш задълбочиха превръщането ни в периферия и дори не виждаме реалните достижения и ползи на единния пазар, на свободата на пътуване и по-високи стандарти на защита на потребителите. Европейският парламент е възможно най-прозрачната институция и всеки европейски депутат е достъпен за въпроси, предложения, жалби и петиции на гражданите. Тази институция има и все по-важно значение за вземането на решения.

За кого ще гласувам ли?

За мен в момента има само един политик в България, който се опитва да направи нещо повече и една формация, която се роди от протестите. С всичките болки на растежа, недостатъци и въпросителни, Реформаторският блок е моят избор и то най-вече заради това какво бъдеще вижда Радан Кънев за България. За когото желанието за модернизиране на партиите като част от Блока и изграждането на доверие е основна задача. Доверие, без което реформите са невъзможни. Реформи, които са отлагани с години и реформи, които се имитираха с години.

Истината е, че РБ, въпреки всички критики, слаби страни, дори незрели решения, са единствената партия, която се роди до голяма степен като отговор на протестите и има някаква възможност да бъде фактор в политическия живот и следващия парламент. Колкото и да не харесваме партиите и да искаме да сме безпартийни, истината е, че в условията на представителна парламентарна демокрация партиите са основните играчи. И проблемът не е в партиите, а в това, в което те се изродиха като клиентелистка олигархична клика, за които интересите на гражданите, които те претендират да представляват няма особено значение. Това задълбочи вече кървящата рана в сърцето на легитимността на управлението и ограничава възможностите за консолидиране на и без това крехката ни демокрацията. Дали Реформаторският блок има сили да се противопостави зависи и от всички нас. И то не само ако гласуваме за тях. А с това да сме по-активни и непримирими с безобразията.

Дори това да не е Вашият избор, по-важното е на 25-ти май да не отидете за гъби, а да гласувате! Защото си струва. И нищо не е напразно. Ако си изберете да повярвате само на една моя дума нека да е тази: Промяната зависи от всеки от нас. Независимо къде по света се намираме.