Възможно ли е лявото в България да стане проевропейско?

Маркс и Енгелс. Снимка: Jose Téllez/Flickr. Някои права запазени.

Маркс и Енгелс. Снимка: Jose Téllez/Flickr. Някои права запазени.

„[…] Лявото и русофилството вече са една и съща идеология. Това […] е един голям капан. СССР вече го няма, сега Русия е държава с подчертано дясна политика. Много по-дясна от САЩ. Разбират ли това ‘новите леви’?“

Въпросният цитат не е от статия на десен коментатор като Евгений Дайнов, макар че той вече е писал по темата за „новите леви“. Думите са на  Валери Найденов от статията „Защо левицата не може без скафандър“ от брой 4/юли 2014 на „a-specto“. С въпросния пасаж той повдига фундаментален въпрос – почти вековната връзка между българската лява идея и русофилството. Поради натрупания исторически опит, особено по време на годините на социалистическия режим, в момента е почти аксиоматично да се приеме, че „ляв“ означава „русофил“ в България. Възможно ли е тази аксиома да бъде разрушена?

Наскоро Александър Симов, един от най-забележимите говорители на лявото в България в момента, написа статия по повод противoпоставянето на Димитър Благоев срещу русофилските настроения. Според Симов аргументацията на Благоев се корени в това, че русофилията е инструмент на управляващата класа за подчиниение на масите. Разбира се, Симов използва това, за да покаже как в момента проамериканското говорене сред нашата политическа класа се използва по абсолютно същия начин. И уточнява: „хората, които настояват за нормално и принципно поведение към Русия, а не за нещо, оплетено в истерични плюнки и чудовищни лъжи, са част от опита за изтръгване на съзнанията от удобната отрова на конформизма“.

Именно бунтът срещу конформизма дава нови сили на русофилските тенденции сред „новите леви“ в България. Това е съвсем нормално. Левите хора желаят промяна, развитие към нещо ново, противопоставяйки се на утвърждаването на нещо съществуващо, каквито действия обикновено предлагат дяснонастроените. В този контекст конкретният случай на постсоциалистическа русофилия представлява бунт срещу утвърдената политика на напълно доминиращите през 1990-те години Западна Европа и САЩ. Вместо да предложат план за равноправно интегриране на Русия заедно със страните от бившия Източен блок, политиката на ЕС и САЩ продължи със стратегията на икономическо противопоставяне и военна експанзия от времето на Студената война. Резултатът от тази политика беше икономическата разруха на Русия през 1990-те години и издигането на настоящия ѝ диктатор Владимир Путин.

Настоящият бунт се корени в профила на „новите леви“. Въпросната група обхваща различни по позиции и идеологически профил обединения на леви млади хора. Някои от тях са представени в материал на в. „Капитал“ от март 2013 г. Общото между тях е несъгласието с утвърждаването на социално неравенство вследствие на нашата икономическа трансформация. В този смисъл към бунта се прибавя и солидарността към подобната съдба на руското общество на преход към пазарна икономика. „Новите леви“ не се припознават с БСП и търсят нови решения на нарастващите социални, икономически и политически проблеми. В това тяхно търсене те се противопоставят както на неолибералните предложения, идващи от БСП, така и на доминиращото пазарно-фундаменталистско говорене в България.

Снимка: Яна Пункина

Снимка: Яна Пункина

Силата на „новите леви“ се корени не само в тяхната модерност, но и в идейното им многообразие, което остава непознато в момента. В статията на Евгений Дайнов, спомената по-горе, са представени три групи, включващи „Солидарна България“ и сериозно несъвместимата с позициите ѝ група журналисти около партийния вестник на БСП в. „Дума“ и ляво-националистическия сайт „Поглед“. В този смисъл Иво Христов, член на „Солидарна България“, правилно уточнява, че съществува очевидно непознаване на многообразието на сегашното ляво пространство в България. Пример за това е споменатата в интервюто разлика между „Солидарна България“ и социален център „Хаспел“. Двете организации преследват съвършено различни цели и с различни инструменти. Докато „Солидарна България“ активно работят чрез преки действия срещу конкретни проекти на доминиращата неолиберална икономическа перспектива, напр. тяхната опозиция срещу сключването на споразумението „ТТИП“ между ЕС и САЩ, то Хаспел, чрез подкрепата си за проекта „Нови Леви Перспективи“, спомагат за развитието на модерна лява теоретическа дейност чрез поредица семинари и конференции, плодовете на които могат да сформират нова лява идеологическа конструкция с потенциал да намери подкрепа сред новите поколения в България.

А такъв потенциал определено съществува. Изследване на Фондация „Фридрих Еберт“ от 2013 г., направено сред съвременното младо поколение българи, разкрива, че 24% от младите българи се самоопределят като леви/социалдемократи, а още 8% се виждат като крайнолеви. Това предполага сериозен електорален потенциал, особено ако тези групи успеят да привлекат към себе си и по-центристско настроените младежи.

Какво е специфичното на „новите леви“ и какво ги отличава от предишните поколения леви българи? В статия от 2014 г. за сайта „Баница“ един от авторите загатна, че разликата се корени в перспективата, от която се разбира лявата идея. „Новото ляво“ е либерално и със сериозно чувство за справедливост. То не е расистко или ксенофобско, не е и националистическо. А именно национализмът и социалният консерватизъм на Путиновия режим са основните елементи, привличащи мнозинството от старите леви в България. Либералният характер на новите леви е подчертан и от Антоний Тодоров, посочвайки сериозната социална ангажираност на новото ляво по принципите на солидарността и гражданствеността.

Снимка: Jonno Rattman/The New Yorker. Всички права запазени.

Снимка: Jonno Rattman/The New Yorker. Всички права запазени.

 

„Новите леви“ не са русофили. Моментната им подкрепа по диктатори като Владимир Путин или Виктор Орбан не е рефлекс към стари традиции, а реакция срещу провала на западния свят да намали ефектите на нарастващото социално неравенство. В този смисъл ляво-насоченото списание „a-specto“ подсказва основата на тази подкрепа. Тя се състои в еманципираността на двамата диктатори на международната сцена, в търсенето и предлагането на собствен и независим модел, неподвластен на масовия шаблон на демокрацията, поддържаща, според тях, социалното неравенство чрез механизмите на пазарната икономика. Ето защо в путиновия или орбановия модел те виждат алтернативно решение в икономически план на този проблем. В този смисъл, връщайки се към въпроса на Валери Найденов, ако не го забелязват, то поне „новите леви“ усещат парадокса в съвременната си подкрепа за тези режими.

Подкрепата е заложена и в отношението на новите леви към Европейския съюз. За тях настоящия Европейски съюз представлява именно еманация на неолибералния шаблон. В тази връзка основните обвинения на новите леви към ЕС са в неговата слабост като външнополитически фактор и сериозната му обвързаност със САЩ, посочвайки опита от настоящия конфликт в Украйна. Но точно тук се корени шансът на ЕС да развие своята подкрепа. В обстановка на нарастващи призиви от основно крайно-десни партии или консеративни партии за връщане на правомощия обратно към националните държави, именно подкрепата от левите има потенциала да спаси европейския проект, поддържан в момента единствено от центриските проевропейско-настроени партии. Но за да получи лявата подкрепа, ЕС се нуждае от сериозна реформа.

Посоката на тази промяна е ясна за новите леви. ЕС трябва да стане много по-солидарен, да се бори с неравенството и да подпомага слабите социални слоеве. Солидарността трябва да има и своето външно измерение. За целта ЕС трябва да се еманципира в областта на международните отношения и, много по-важно, в сферата на сигурността, за да може в пълна степен да представи модел за развитие, конкурентен на влиятелните нелиберални или неолиберални политико-икономически модели. Въпросната еманципация е сложна за постигане, защото минава през много по-ясно разграничаване от близкия за ЕС партньор САЩ. Еманципация изисква сериозна единност от членовете на ЕС, което означава, че както русофилско-насторените страни трябва да изоставят своята подкрепа за Русия, така и по-близките до САЩ държави трябва по-ясно и видимо да се противопоставят на САЩ. Това означава и много по-голяма отговорност и солидарност на ЕС към света и в частност към териториите на бившите колонии на влиятелните ѝ страни членки.

Ето защо днешното позитивно отношение на новите леви към Русия по-скоро загатва потенциала на Европа за по-сериозно място в света. Това настроение отразява и стремежът да се открие солидарен и самороден модел на развитие, който цели да избегне предишните негативи като ограничението на личността при социалистическия режим или неравнопоставеността в настоящата пазарна икономика. А с това Европа само може да спечели.