Всичко е Розово у нас

 

Мъка ми е. Не само за изгонените сирийски семейства. Май повече ми е мъка за хората, които ги изгониха. Не бързайте да съдите нито мен, нито тях. Особено, ако четете тези редове от офиса си, от смартфона си, докато пътувате в метрото или го обсъждате с колегите си в университета. Розово е в „другата” България.

знаме розово

Снимка: БГНЕС

От много места чух, че протестиращите от Розово били фашисти, расисти, нарушавали правата на бежанците, били псевдопатриоти… Лоши хора, срам! В началото си помислих, че е така, безспорно, и лъч надежда проблесна в мен, че мнозинството осъждаме станалото и че няма две мнения по въпроса. Да, ама не!

Истината е друга. Тези определения не прилягат на хората от случката. Жителите на Розово не знаят какво е фашизъм. Може би са учили в училище, може би са чули в кръчмата, но в тяхното ежедневие фашизмът няма място. Няма как да са расисти, те за раси не се замислят, не говорят, други раси най-вероятно не са и виждали в малката ни все още сравнително изолирана родина, а и със сирийците, в крайна сметка, сме от една и съща раса. И псевдопатриоти не са, защото освен скандирането ни в клин, ни в ръкав на „България за българите!“ целият дискурс беше насочен към личната сигурност и тази на семействата им.

Истината е по-страшна. Протестиращите в селото са проекция на недъзите на нашето общество, на тъжното съвремие, на което ставаме свидетели, на нашата грозна действителност. Те чувстват силен страх не само за имуществото, но и за живота си. За децата и родителите си, да не бъдат изнасилени, наръгани или изядени. И ако този страх в основата си е същият, който е същностен за човека по отношение на новото и непознатото, то в един или друг етап на него са повлияли външни сили, които са го засили, изострили и стоварили под формата на гневни викове по адрес на трите сирийски семейства. Именно тези външни сили обвинявам аз. За тях не ми е мъка. На тях ме е яд.

Въпреки че е голямо, село Розово е едно от многобройните забравени от Бога места у нас. Повечето хора за първи път чуват сега за иначе китното казанлъшко село. Очевидно обаче, това е поредното място, пълно с осакатени души било то от недоимъка, било от умората, било от това, че ненормалното се е превърнало в нормално. Жителите на селото не са учили нито бежанско, нито каквото и да е право, не знаят как се нарушава. В читалищната библиотека няма Хобс и Лок. Самите те често се чувстват безправни. Свикнали са с несгодите, слушат за повсеместната битова престъпност в малките населени места и в лицето на „пришълците” виждат потенциална заплаха, срещу която няма кой да им помогне. Знаят, че ако стане нещо – „държава няма“.

От другата страна, три години след началото на войната в Сирия и година след засилването на бежанския поток, малцина бяха тези, които се наеха да обяснят кои са „пришълците”, кое ги е накарало да вземат всичко, което могат да носят и са пропътували мъчителните две хиляди километра до България. Откъде, как и защо идват? Медиите обърнаха повече внимание на убиеца Аладин, отколкото на скулптура Юсеф. Политиците ни (лидерите ни?) бяха заети да градят ограда. Не само телена, но и такава в съзнанието ни, говорейки за „изчадия“, „сган“, „масови убийци“, „канибали“, „диваци“, „ислямски фанатици“… Ние им позволихме. И явно успяха.

Лагерът в Харманли. Снимка: John Hilton/NPR

Лагерът в Харманли. Снимка: John Hilton/NPR

Сега сме изправени пред нов и задълбочаващ се проблем, който беше лесно предвидим, за който мнозина предупреждаваха. Поредната тиктакаща бомба, която просто наблюдаваме, чакайки я да избухне. И ако смятате, че преувеличавам, огледайте се встрани и пребройте пътите, в които чувате „не че съм расист, но…“.

И все пак не сме изолиран остров. Случващото се в Розово не е прецедент за Европа. За подобни настроения нерядко четем и във Франция, във Великобритания, в Холандия. Националистическата реторика не е мнима заплаха, тя добива популярност в трудни времена, храни се от страховете и несгодите на хората. А у нас ги има в повече. И ако си мислите, че не можете да промените това, си спомнете, че предстоят избори. И докато правите своя избор, се постарайте на първо място да останете хора.