Бетонът и Паметта

Снимка: Никола Михов

Снимка: Никола Михов

Преди две вечери заедно с мой приятел минавах покрай ПСА или „Паметник на съветската армия“. Беше към 02:00, ние тъкмо спорехме дали няма да е най-добре, ако въпросната конструкция се разпадне сама, когато забелязах, прикрила се зад рехаво дръвче, спряла кола. В нея седяха двама души, които ни проследиха с поглед, докато не стигнахме до осветения булевард. Дали милицията дебнеше? Важното е, че за пореден път се доказа, че това е VIP паметник – освен с имунитет, радващ се и на собствена охрана. Но определено имаше нещо особено крийпърско в силуетите, които осторожно следяха случващото се в близкия ареал.

Иначе аз реших да дам своето мнение по въпроса, касаещо „деликатните“ паметници в българското пространство; главно, трябва да призная, задето ми се струва, че всички, които спорят за бъдещето на въпросните произведения, не обглеждат въпроса от всички страни, а това несъмнено е важно, когато побесняла тълпа с факли и спрейове се насочи към грамадите от бетон и желязо, които сочат като уродлив среден пръст към небето. Главните герои, които ще се радват на моето внимание, са ПСА и Седмокрилият петохуйник, литературно познат като „1300 години България“. Да започнем с ПСА.

В интерес на истината аз харесвам този паметник. Както и Петохуйника. Има нещо в него. Разбира се, ужасен е фактът, че това изглежда е анклав на Москва, който Северната мечка брани, па макар и не толкова ефективно, колкото действа в Източна Украйна, както и евентите, които русофили и комуняги си спретват, за да докажат, че има още да се рием в тинята. Отвратително е и това, че този колос напомня не само за една историческа лъжа, а и помага тя да пребъдва занапред във времето.

Друг е въпросът, че българските власти, водени от фактите, които собствено показват, че съветската армия е окупаторска, не ограничават достъпа на ония групи, които именно хвалят престъпното минало. Въпроси, на които няма кой да отговори.

С интерес научавам, че напоследък „здравите сили“ (и как иначе – студеният северен ободрява и спомага за кръвообращението) са подели инициатива за събиране на средства, чрез които ПСА ще заблести така, както е блестял, когато е бил издигнат. Защото, видите ли, има пукнатини, елементите ерозират, можело нещо да падне и да смаже някой минувач. Е, Русия като брани така своя анклав, защо (барем) не даде някоя рубла за него – все пак българските пенсионери нямат твърде високи доходи, което впрочем се отнася и за болшинството наши сънародници. Ясно е, че този паметник (ох, българският език, иначе богат, няма дума, която да опише паметник, който всъщност не представлява памет, а точно обратното – амнезия, забрана на спомняне; тежко, не мислите ли?) е опасна територия. БеСеПарите се провикват от левия сектор, че „оскверняването“ му (любопитно, собствено какво се осквернява – лъжата за недалечното ни минало ли?) грози едва ли не дипломатическите ни отношения със Съюз…пардон, с Русия, десните напират да го бутнат, а нехайстващите си нехаят – какво им пука на скейтърите, таман повече място за каране.

Снимка: Никола Михов

Снимка: Никола Михов

По-интересно седи въпросът с милия Петохуйник (изрично смятам да помоля редакторите, освен ако не искат да сигнализирам кварталната общественост, че ме цензурират и заглушават деконструктивно, да не пипат кореняшкото име на монумента пред НДК). Има всякакви градски легенди – аз предпочитам тази, че Тодор Живков отказвал да минава покрай паметника, толкова го мразел. Разбира се, българинът не е толкова изтънчен, та да харесва само Ренесансовия тип, но пък и никога не е бил по тия модерности. „Европедерастия“ му викат напоследък; някакви абстракции, странни форми, идеен замисъл отвъд опосредственото ни зрително поле – абе, страшна работа си е това.

На мен винаги ми е било жал за проф. Старчев – човек фин, автор на твърде много прекрасни произведения, с една дума – творец един път! Да, истина е, че „1300 години България“ е неразбираем за столичани, истина е и че се намира на мястото на истински паметници, събрали паметта за подвизите на не един български войник, но е истина, че Валентин Старчев е вложил много усилия, за да сътвори това, за което много хора, разбиращи повече от мене, Генчо, или пък Драган, се изказват ласкаво; в този смисъл аз лично мисля, че заслужава по-добра съдба от това просто да бъде разрушен, преместен на друго място или префасониран.

Снимка: Гергана Динева

Снимка: Гергана Динева

Имайте милост поне тук – ако ПСА е зареден силно идеологически, то Петохуйникът е просто грозен. Това все пак (в комплект със старото местоположение на войнишките паметници) не е достатъчен аргумент за премахването му. Да, нещо може да падне, да се срути, но кой е допуснал да се стигне до това положение? Защото аз си спомням, че преди години нещата изглеждаха другояче. Или ще се случи същото, което става с металните орнаменти от фоайето и със стенописа от VIP-салона на Централна гара. Тоест нищо. Разруха. Все пак нека ги стигнем европейците. Damnatio memoriae е значително по-добър вариант, отколкото килограм динамит. Иначе е като вица за трънчаните и Айфеловата кула.