Археология на социализма: историята на едно „неблагонадеждно“ семейство

Ще ви разкажа историята на моя прадядо Митю Генов Петков. Тъй като той е бил репресиран, издирването на семейната история придобива някои доста големи трудности. Семейството е белязано с клеймото „неблагонадеждно“ и се срамува от историята си. То опитва да скъса с репутацията на Митю Петков, тъй като тя създава трудности във всекидневния живот, намирането на работа, отношението със съседи, образование и въобще всички аспекти, които засягат човешкия живот. По времето на Народната република семейството не смее да коментира темата дори в тесен кръг и тя остава дълбоко заровена заради множеството доносници, за които подобни истории са истинска „находка“.

Първоначалният мотив за това изследване беше напълно личен – желанието да бъде хвърлена светлина върху забравената семейна история. Но когато навлязох по-дълбоко в проблематиката, осъзнах, че историята на семейство Генови всъщност е олицетворение на съдбата на голяма част от българския народ след 9-ти септември 1944 г. Разкривайки миналото на това семейство, можем да проследим как комунистическият режим постепенно унищожава свободата на словото и мисълта, създава атмосфера на страх и подчинение и налага на българския народ една идеология, която унищожава демократичните ценности.

Митьо Генов Петков (1903–1981 г.)

Митю Генов Петков (1903–1981 г.)

 Митю Генов Петков е роден на 22-ри октомври 1903 г. в село Бейкьой (дн. Болярино). Селото се намира на 35 км източно от град Пловдив. Първите сведения, които открих за живота му, датират от десетата му година, или по-точно когато започват войните за Национално обединение. Според разказите на неговия внук Митко Атанасов Генов, Митю е имал няколко (не знаем колко точно) чичовци. По време на войните за национално обединение от 1912–1918 г. всички мъже в семейството, способни да носят оръжие, са мобилизирани и за съжаление намират смъртта си по бойните полета. Разполагаме с информация за точната дата на смъртта на само един от чичовците на Митю Петков. Това е Георги Милев Петков. В съхранено в семейния архив „Свидетелство за Народна признателност“  е отбелязано следното: „Редник Георги Милев Петков от с. Тас Тепе (Карнобатско), загинал геройски за Родината на 8-ми март 1918 г. при град Карнобат – от рани“.

Свидетелство за Народна признателност

Свидетелство за Народна признателност

За имената, датите и местата, на които са намерили смъртта си останалите мъже от рода, нямаме сведения. Но едно е ясно – всички те умират по време на войните от 1912–1918 г. За това свидетелства и Митко Генов, който цитира своя дядо относно това време: „След като разбрахме, че чичовците и баща ми са убити, за една неделя баба ми се спомина“. По това време Митю е едва на 15 години и остава съвсем сам с майка си. Двамата решават да се преместят в Бургас, където майка му се жени повторно.

След като навършва 18 години, Митю Петков е приет във Военното училище в София. Сведения за това получаваме от запазен в семейния архив Атестат.

Удостоверение за Военно училище

Удостоверение за Военно училище

Митьо Петков във военното училище в София - 05.09.1927

Митю Петков във военното училище в София – 05.09.1927 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Дава се настоящето на младши подофицер Петков Митю Генов от 39-та пехотна дружина от с. Тас Тепе (Карнобатско) в удостоверение на това, че той е завършил курса при Картечна учебна команда през 1924 година при Похвално поведение (11,50) и Мн. добър – 11,49 успех. След като завършва Военното училище в София, Митю Генов Петков се занимава с политическа дейност в БЗНС, също така е шофьор на камион, земеделец.

На 1-ви март 1941 г. България влиза официално в Тристранния пакт.

Митьо и Атанас Петкови. На гърба на снимката: Спомен пред кафене 'Глория', Мария Луиза, София - 09.08.1941

Митю и Атанас Петкови. На гърба на снимката: Спомен пред кафене „Глория“, Мария Луиза, София – 09.08.1941 г.

България вече е част от Втората световна война. Митю Петков е мобилизиран в Сливен, където прекарва периода 1941–1944 година. След 9-ти септември 1944 г. Митю е освободен от армията и започва своята активна политическа дейност. А в същото време БЗНС е възстановено благодарение на БРП(к). През лятото на 1945 г. от БЗНС се отцепва една група с десни и опозиционни на Отечествения фронт възгледи. Това е групата около Никола Петков, която създава своя организация – БЗНС „Никола Петков“, т.нар. „николапетковисти“. Именно в БЗНС „Никола Петков“ членува и Митю Петков. Той е един от водачите на партията в Бургас и дори достига до поста секретар за Бургаска околия. Според разказите на съпругата му Паскалина той е притежавал дар слово и е умеел да привлича вниманието на хората с ораторството си по време на събранията на партията.

Интересно сведение за периода е една статия, поместена във вестник „Земеделско знаме“, бр. 9 (2097) от 3-ти май 2012 г. на страница 4. Рубриката се нарича „Из архива на Тодор Кавалджиев“:

„БУРГАСКАТА организация се водеше освен от преди посочените, които бяха организатори, и [от] д-р Ханджиев, Никола Димитров, Атанас Кръстев от кв. Атанасово, Митю Генов, който, мисля, ни извози до събора в Сливен наскоро след 9-ти септември 1944 г. Той имаше камион. Съюзът организираше събори из страната, за да повдига духа на земеделците. Макар и със закъснение, ще спомена нещо за събора в Сливен. Нас, младежите, понеже нямахме други освен ученическите средства, предложиха да ни извозят с камион. Понеже бяхме много, а седалки не се намериха, сложиха брезент върху чергила; под брезента се натъпкахме като солена скумрия и така ни откараха до Сливен. Съборът бе на площада, а горе, на терасата от здание, беше трибуната. Имаше много народ и по страничните улици… нямаше място къде яйце да падне…“[1]

От цитираната статия получаваме потвърждение за участието на Митю Петков в организацията на БЗНС „Никола Петков“. Разбираме също и за това, че той все още притежава камион. В по-предните редове вече споменахме, че той е бил шофьор. Парадоксално, точно този камион се превръща в първата част от репресиите срещу Митю Петков и семейството му. Според разказите на внука на Митю Петков камионът няколко месеца след 9-ти септември 1944 г. е бил конфискуван от Червената армия. Обезщетение за отнетата собственост семейството така и не получава.

В началото на 1945 година с намеса на милицията е извършен вътрешен преврат и е отстранен десният земеделски партиен лидер Г. М. Димитров. Спасен от агенти на английското разузнаване, той бяга в САЩ, където продължава антикомунистическата си дейност и завършва житейския си път на 29-ти ноември 1972 г.[2] От този момент начело на БЗНС и опозицията срещу Отечествения фронт застава Никола Петков; земеделците са „за“ самостоятелно демократично развитие на страната. За съжаление на 5-ти юни 1947 г. водачът на николапетковистите е арестуван в Парламента. Никола Петков е обвинен в шпионаж, осъден и обесен на 16-ти август. Всички опозиционни депутати са отстранени от Парламента и са въдворени в лагери. През същата година БЗНС „Никола Петков“ е разтурен. Според статистика на партията членовете им по това време са около 400 хил. души. Репресивният апарат започва да ги преследва, арестува и въдворява в лагери. Това продължава до началото на 60-те години, когато започват да освобождават оцелелите, но наблюдението на Държавна сигурност върху тях и периодичните привиквания остават в сила.[3]

Митю Петков успява да избегне първата вълна от репресии и за разлика от мнозина негови съратници успява да отложи неизбежното. Историята около неговото уличаване и залавяне е доста интересна, а информация за това получих от внука му Митко Генов. През 1948–1949 година с Митю се свърза около 20-годишен младеж на име Янко. Въпросният Янко му обяснява, че е бил член на БЗНС и бяга от комунистите. Така младежът известно време е укриван в дома на Митю Петков. Впоследствие се оказва, че укриваният всъщност е комунистически шпионин. През 1949 г. точно на Великден по обяд идват милиционери, които арестуват и отвеждат Митю Петков. Той е изпратен в лагера в Белене. Шокът за семейството е огромен, в следващите 4 години никой не знае нищо за него, а страхът, че може да е убит, живее в съзнанието на семейството му до момента на неговото завръщане през 1953 г. Съпругата на Митю – Паскалина Петкова, остава сама с двете си деца Атанас и Мария.

Митьо и Паскалина Петкови

Митю и Паскалина Петкови

За тях предстоят тежки дни на изпитания. На Паскалина ѝ се налага да върви ежедневно до нивите край Бургас, за да работи и да издържа двете си деца. В отсъствие на Митю Петков Паскалина и децата ѝ често са получавали заплахи. Още по-шокиращи са разказите на Митю за пребиваването му в Белене, предадени ми от Митко Генов. Митю му разказва как по време на поход преминават край нива, засадена с царевица. Един от мъжете в строя се отделя, за да отчупи от растенията, и е застрелян на място от охраната. Другата история говори за условията, при които живеят интернираните в Белене. Веднъж на Митю и приятелите му от лагера се наложило заради глада да извадят трупа на умрял кон от р. Дунав и да ядат от него. Животът в лагера е бил изключително тежък; след завръщането си Митю разказва, че много от приближените му са били убити или са умрели вследствие на ужасните условия. Самият той до края на живота си има проблеми със стомаха, придобити по време на пребиваването в Белене.

За да подобрят поне малко положението си, членовете на семейството решават да променят фамилията си в опит да не бъдат свързвани с „политическия престъпник“ и „враг на народа“ Митю Генов Петков. Така от този момент семейството променя фамилията си от Петкови на Генови. Ситуацията около промяната на името обаче остава с малък исторически спор. Източникът на информацията Митко Генов не е сигурен дали имената са сменени доброволно от самото семейство или под натиск от страна на местната комунистическа власт. Самият той разказва, че по това време промяната на имената била честа практика. Съществува възможност фамилията Петкови да е променена на Генови под натиск, тъй като първата напомня за антикомуниста Никола Петков. И така въпросът остава спорен, но едно е сигурно – фамилията е променена и синът и дъщерята на Митю (Атанас и Мария) носят фамилията Генови.

През 1953 г. Митю Петков се завръща при семейството си в Бургас в много тежко състояние; въпреки това радостта им е неописуема. Сянката на Държавна сигурност все още тегне над семейството – на Митю е забранена каквато и да е политическа или друга подобна дейност. Затова в годините до смъртта си той работи в Пътно управление, ТКЗС, а в последните години от живота си се занимава със земеделие в околностите Бургас в близост до Солниците.

Дядо Митьо в Бургас на стари години

Дядо Митю в Бургас на стари години

Парадоксалното в ситуацията с шпионажа и залавянето на Митю Петков е, че той е познавал мнозина комунисти и партизани доста преди 9-ти септември. Сред тези хора е и Добри Терпешев[4], който по царско време (най-вероятно по време на войната), преследван от властите като партизанин, е бил укриван именно от Митю Петков. Но след 9-ти ситуацията вече е друга и няма и помен от направеното добро. По-късно след като Митю е освободен от Белене същите тези познанства с различни комунисти и бивши партизани ще помогнат да бъде вдигната забраната за висше образование на дъщеря му Мария Петкова. Благодарение на „връзките“ на репресирания си баща в София тя успява да запише и завърши Лесотехническия университет в столицата. Така въпреки че не е успял да спаси себе си, Митю успява поне да помогне на дъщеря си.

Разказите за премеждията си Митю разказва на внука си Митко на преклонна възраст, когато страхът от доносници отслабва, но никога не изчезва. Това личи и от една ситуация, за която ми разказа Аксиния Генова (съпруга на Митко Генов):

Когато Митко слушаше радио „Свободна Европа“ или емисиите на BBC, Митю често влизаше в стаята и казваше: „Намали го малко Митко, по-тихо, че се чува“.

Митю Генов Петков приключва житейския си път на 78 години на 28-ми март 1981 година в гр. Бургас, недочакал падането на режима, който превръща живота на него и семейството му в ад. Историята на семейство Петкови (след 1949 г. вече Генови) е историята на българина, сблъскал се с безмилостната репресивна машина на комунистическия режим. За съжаление мнозина губят живота си вследствие на този сблъсък, а тези, които са успели да оцелеят, носят психическите и физически белези до края на живота си. В същото време драматичната съдба на репресираните оказва силно влияние и върху живота на техните наследници. Това води до опити да бъде скъсано с миналото, за да бъде осигурено по-добро бъдеще за идните поколения. Според мен това е и една от основните причини днес масово младите българи да не познават семейната си история, да знаят много малко или дори нищо за престъпленията на комунизма.

Наложително е да познаваме нашата модерна история не само за да отдадем нужното уважение към нашите предци загинали в защита на демократичните ценности, не само за да не допуснем никога повече българският народ да стане жертва на подобни страдания. Но и защото ако успеем да разберем близкото си минало, ще можем много по-лесно да разберем и опознаем себе си и процесите, през които преминаваме днес.

 

———————————-

 

[1] Вестник „Земеделско знаме“, бр. 9 (2097) 3-ти май 2012 г.; Из архива на Тодор Кавалджиев, „Земеделската фамилия Ламбо Томовци – трето поколение земеделци“. Спомени от Ламбо Томов Ламбов от бившето село Чемерен, сега Габър, предишна Бургаска околия, сега Созополска община с. 4

[2] Пак там с.16-17

[3] OMDA България, Политически партии и организации: Б; БЗНС „Никола Петков“ – хронология «http://www.omda.bg/page.php?IDMenu=387&IDArticle=1255», използван на 5-ти октомври 2014 г.

[4] Добри Терпешев (1884–1967) – роден в село Изворово, Харманлийско. От 1902 г. е член на БРСДП, осъден на затвор през 1912 г. за политическа дейност, участва във Войнишкото въстание от 1918 г. и в Септемврийското въстание от 1923 г., за което е осъден на 3 години затвор по закон ЗЗД. След атентата в св. Неделя е осъден на смърт, но е амнистиран и е изпратен в затвор до 1937 г. От 1938 г. е член на ЦК на БКП. През 1941 г. е арестуван отново и осъден на 7 години затвор. През 1943 г. бяга от затвора и се включва в партизанското движение – командир и главен организатор на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА), заради което е произведен по-късно в чин генерал-майор. Заема следните длъжности: министър без портфейл от 9-ти септември 1944 г. до 31-ви март 1946 г.; председател на Върховния стопански съвет от 31-ви март 1946 г. до 11-ти декември 1947 г.; председател на Държавната планова комисия от 11-ти декември 1947 г. до 6-ти август 1949 г.; заместник министър-председател от 20-ти юли 1949 до 20-ти януари 1950 г.; министър на труда и социалните грижи от 20-ти януари до 29-ти декември 1950 г.; народен представител в периода 1945–1957 г.